КОЙ е Борис Априлов? Ще започна с ТОВА, което той

КОЙ е Борис Априлов?

Ще стартира с ТОВА, което той НЕ Е:

Той НЕ Е Борис Априлов преди 1949 година!

НЕ Е и евреин, ВЪПРЕКИ че живя последните 5 години от живота си в Израел и остана да лежи там, сред майка ми и сестра ми, на един хубав скат на планината Кармел, директно над морето.

Тук би трябвало да вмъкна едно... елегично отклоняване за повода той да се окаже там: С мъжът ми и децата ИЗБЯГАХМЕ от България 3 месеца преди да се разиграе спектакълът " Демокрация ".
Месец след нас дойде на посетители сестра ми, която нямаше и разбиране, че ще бягаме. Боледуваше от рак от години, само че криеше, най-много от родителите ни. В Израел се съгласиха да продължат лекуването й и тя остана със сина си. А когато се разбра, че няма да я бъде – аз подмамих родителите ни да дойдат, сякаш на посетители, с цел да бъдат дружно в последните й месеци. Пристигнаха през май 90. Научиха за заболяването й две седмици преди края, от устата на един злокобен човек.

На 10 февруари 1991г., застанал над гроба й на хълма измежду младите кипариси, баща ми, смаян от ширналото се под нас прекрасно море, възкликна непринудено: " АМА Търговско отделение И АЗ ИСКАМ ДА ЛЕЖА ТУК! ПРЕКРАСНО Е! "

Аз, несъмнено, се ужасих. Но ето, че единствено след 4 години желанието му се извърши... Оказа се, че и той е болен от рак, който бе открит прекомерно късно, с цел да бъде лекуван. Живя още година и просто угасна – спокойно, без страдалчество.

Четох изявления, които го афишират за евреин, а не искам тази неточност да остане вечно в биографията му.

(Джина Василева, 1978 г.)

Родил се е Атанас Василев Джавков на 21 март 1921г. в Малко Търново, в семейство на бежанци от Лозенград. Баща му е бил неработоспособен след присъединяване в три войни, сватосан за необразовано сираче от село Граматиково; тя се научи да чете сама чак на междинна възраст. Чете Библията, Лиско и Чичо Томовата барака.

Двегодишен е пренесен в Бургас – Градът-врата към Света! Това предопределя ориста му.

Дванайсетгодишен Наско е измъкнат от трюма на един транспортен съд, където пролежал 2 дни с вярата " Да види Света! ". Желание, очевидно наследено от татко му, който побягва към приключенията още седемнайсет годишен, докато фамилията му пресича планината сред Лозенград и България.

Били са едно от най-бедните фамилии в Бургас – инвалид-будкаджия не едоходна професия; а и вересиите...

(Наско и Гошо Джавкови. Наско с ученическа фуражка, а Гошо с... рокличка и кърпа! Майка им е изгубила неродено момиченце и се е утешавала, като обличала Гошо с роклички. Но тогава на никого не е правело усещане!... А и на него НИКАК не му се отрази!!!))

(Писателят на кон)

Неграмотната ми баба се оказва доста амбициозна майка и упорства Наско упорно да учи (нещо много трудно в нашето семейство!), и да постъпи в Гимназия. В това изпитание не помни да управлява по-малкия си наследник, който рано-рано бяга от вкъщи – по стъпките на татко си. Забелязала съм, че родителите постоянно с старание възпитават първото дете, а нямат сили за идващите.:)

В Гимназията Наско среща синовете на богатите си съграждани. Вероятно желанието му да бъде като тях го вкарва в придвижването " РАТНИК ", което доста скоро напуща, с цел да не взе участие в погромите и чупене на стъклата на еврейските магазини, което се оказва основната им задача.

Това малко участие слага още два крайпътни камъка на ориста му: черно леке в досието и състрадание към евреите. Впоследствие се дами за една красива еврейка от Бургас. Бих казала НАЙ-красивата, ако не беше скромността ми.

Да не не помни ДРУГ доста значим миг – ИМЕТО на героя от обичаната в детството книга на Южен Сю " Скитникът евреин " – Ахасфер, е признато за книжовен псевдоним в Стършел и измества всички останали имена. Така той става за всички ни АХО, и даже ние със сестра ми още от деца се обръщахме по този начин към него, както и всички другари.

Може да се каже, че именно АХОТО е най-истинската от всичките му самоличности – Наско, Джавката, Джефри, Борис Априлов – и другите Стършеловски псевдоними.

Така че НЕКА зададем въпросът другояче: Кой е АХОТО?

АХОТО е ЛИСКО. Истинският ЛИСКО! – непослушен, любопитен, неукротим, радостен, извор на закачки и безкраен комизъм...

Книгите за Лиско не са просто ДЕТСКИ приказки и измислици. Те са безусловно автобиографични книги за живота НИ в НАШАТА гора, от която НЕ НИ беше разрешено да излизаме и " ДА ВИДИМ СВЕТА! "

" Важното е постоянно да се връщаш ", споделя Лиско в едно от пътешествията си.

Всяко от приключенията му споделя още веднъж и още веднъж за порядките в Нашата гора, демонстрира ни изцяло РЕАЛНИ събития и същества; където и да ги срещнe Лиско – ние незабавно ги познаваме.

Лиско е ВИНАГИ свободен, дори в случай че някой го плени.

Стреми се той да излезе на независимост, да прави това, което обича, да трансформира това, което не харесва, да помага на загазилит е, да попречи на злодеите... Лиско нормално съумява... нали точно по тази причина е приказка!... :)

Лиско безпогрешно разпознава Злодея и незабавно е подготвен да се пребори с него, даже когато се бои – и това, пък, е Ахото. Разбира се, неговата опозиция беше напълно пасивна, ЧРЕЗ КНИГИТЕ СИ. Той безспир говореше, осмиваше – и пишеше.

Беше най-свободния човек в България, допускам. По някакъв метод съумя да се измъкне от Системата.

Лиско, също като Ахото, не може без аудитория! Съпровождат го в неговите бягства всякакви ин тересни чешити или странни другари, само че НИКОГА не са до него, когато ситуацията се напече!... Едновременно мощно привлечени от личността и метода на живот на Вечния друмник Лиско – само че и непрекъснато живеещи в смут от това, което ТОЙ ще измисли, каже, направ и след малко; страхливи, погрешни, даже подлички – само че постоянно запленени от него, безсилни да го изоставен даже когато го ненавиждат!...

Такива бяха и приятелите на Ахото. Имаше и хитреци като Димби, и страхливци като Домби, и Проклетници като Чими, но най-много бяха практичните мечтатели като магарето Мокси – които с подготвеност потеглят КЪМ МОРЕТО, само че стигат... САМО до Хълма на Медните сокове, на крачка от задачата, откъдето ЧУВАТ шума на морето, докато хрупат любимите си... магарешки тръни.

Какво ни крепеше ТОГАВА да живеем, да не се отчайваме и губим вяра? Мисля, че МЕЧТАТА! Мечтаехме, че един ден всичко в Нашата гора ще се промени; ще можем да излизаме - и да се връщаме; ще виждаме Света когато си желаяме... Акулите с великите им рождените дати ще се... опитомят? Квадратните същества ще смекчат силуетите си... или най-малко мозъците? Ахото доживя да усети сладостта, че МАЙ–МАЙ... фантазията му към този момент се сбъдва? Че Нашата гора се слива със Света? Акулите от врагове – се трансформират в съратници, в интелигентни, въпреки и много зъбати делфинчета?

И той с възторг се включи в превращението... (НЕ ИЗВРАЩЕНИЕТО!)

Точно тогава аз го изтеглих в един изцяло друг свят.

В началото беше безкрайно благополучен! Той най-естествено към този момент БЕШЕ ИЗВЪН Нашата гора! Живееше на крачка от морето, в един свят без зима, който не го закачаше, не препятстваше свободата му по никакъв метод. Всяка заран ПРЕСКАЧАШЕ до морето, връщаше се и сядаше да написа. ДОРИ И ТАМ срещна хора, които го познаха на улицата по лице, зарадваха му се, обичаха книгите му... И последователно – тъкмо както в стиха на Валери Петров " Днес си имам часовник, само че нямам фантазия!... " – всичко загуби очарованието си. Нямаше ги там Мокситата, Димбитата, Домбитата, Чимитата, нито даже Акулите и Квадратните същества, с цел да се бори с тях и да ги надхитря. Завърна се няколко пъти да ги потърси назад в Нашата гора – само че като в тъп сън – тя към този момент не беше НАШАТА, а някаква напълно друга, непозната. Без ограничавания, само че и без другари, без Мечти!!!

Вместо за Море и Свобода – хората мечтаеха за Магарешки тръни, или най-малко за насъщния!... Разединиха се, намразиха се другари с другари.

В тази песимистична покруса имаше едно само хубаво нещо: че Ахото умря!

Той умря на 10 април 1995 година

Не доживя да види цялостната разрухата на СВОЯ свят!

Не видя обичаните си крайбрежия – превърнати в бетонени полета за Магарешки тръни!

Не видя триумфа на Квадратните същества, не го съкруши разцвета на Квадратната цивилизация.

Не разбра за бягството на Делфините, че даже и на Сините акули!

Не нагази в блатото на Медузите и мазутните локви на в миналото СВОЕТО обичано море...

Не доживя да мине чужд по улиците, хората да не помнят името му, издателствата да не печатат книгите му, театрите да не играят пиесите му...

Помня последния ден преди гибелта му. Поднесохме му обичания десерт – крем карамел. Изяде половината и сподели: – А това си го оставям за на следващия ден!

Не оставяйте обичаните си кремове за на следващия ден! Понякога то не настава.

По-късно Ахото се отнесе в някакво необичайно положение. Макар да лежеше безмълвно, беше кръстосал крайник връз крайник, с едната ръка обхванал главата си, подръпваше косата над дясното си ухо – тъй прочут за мен жест!... Беше благополучен и многолюден, очевидно се намираше измежду другари и фенове. Ръкомахаше леко в поддръжка на думите си – чаровник, какъвто го помня. Усмихнат, удовлетворен, очевидно беше в чудесна компания!

Това продължи дълго.

На другия ден ненадейно пристигна в схващане, погледна ме напълно рационално и понечи да заприказва. Но нещо притегли погледа му право нагоре над леглото, разшири очи и разтвори устни в няма изненада пред нещо ненадейно и изумително!... Каквото и да беше – то го притегли и води след себе си, все по този начин слисан и запленен.

Надявам се мощно да е в по-добра компания, измежду обичани другари и съидейници, да разискват и разясняват нещо прелестно, а не измененията, настъпили с нас!...

Много другари загуби през живота си – от най-любимите. Други се изгубиха по " стълбицата нагоре " – пътищата им се разделяха и той не ги търсеше повече, въпреки да си оставаха другари.

Някои го предаваха в дребни смешни изменничества, около специалността или заниманията.

Куриозно е, че най-верни му останаха дамите – въпреки към тях да беше най-неверен! Около него постоянно имаше най-малко една: аудитория и слушател на приключенията му.

Все отново постоянно остана правилен – по своему – на майка ни, която беше и най-предания му слушател.

На няколко пъти ми е казвал, че никоя не може да замести майка ни, когато има потребност да беседва. " – Бе КАК тя може да приказва за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е безусловно всички събеседници: писатели, художници, професори, публицисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи ми? "

Тя го надживя единствено с няколко месеца.

(В Сливенския спектакъл, 1976 г.)

Та КОЙ е Борис Априлов?

За мен си остава един чужд. Търся го през днешния ден измежду книгите му и съм изумена от това, което е носил в себе си!

Жал ми е за всички тези хора, които не са прочели, нито в миналото към този момент ще разпрострат прелестните творения, които минават през ръцете ми, до момента в който пренареждам архива му! Виждам ги небогати, сиви, загрижени за дребните, или даже едрите неща – и в незнание какво съществува в Света паралелно с тях. А към този момент няма кой да им го покаже...

(В двора на ул. Добруджа №2, верандата на някогашната редакция на вестник Стършел...Позира на професионален фотограф – по това време цигарата е симптом на висок разсъдък!...)

Аз, в действителност, желаех да опиша смешните епизоди, които помня. Защото " на сцената " на живота Ахото беше извор на непрестанни смешки и комизъм, които даже не измисляше, а безусловно разцъфтяваха на езика му от самосебе си. Това ставаше толкоз непринудено, че доста от историите се описват като истини за него – както да вземем за пример обяснението му ЗАЩО не е избягал от България: Защото съм доста късоглед! Няма да мога да видя дали към този момент съм прескочил границата!

Или във влака, на път за ежемесечното му дежурство като драматург в Сливенския спектакъл, беседва с човек в работен облекла. Казва му, че пътува за театъра в Сливен. Спътникът му се интересува кой е – дали не е прочут актьор. Ахото непринудено дава отговор, че е Стефан Данаилов. Събеседникът му показва съмнение – защото е гледал " На всеки километър " – и той не наподобява по този начин! Без да му мигне окото, двойно по-възрастният Ахо споделя, че в този момент е без грим и по тази причина не могат да го познаят.

Вместо да се усъмни – почитателят вади 50 (тогавашни) лева и му ги връчва с думите: – Еее, ЕВАЛА! Винаги съм казвал, че в случай че срещна Никола Деянов – ще му дам 100 лв.!!! Но имам единствено 50! Тогава към този момент изцяло смутеният Ахо дълго убеждава разпаления си сателит, че единствено се е шегувал, и УВИ!, не е Стефан Данаилов! Човекът остава безпределно отчаян.

***Друга преживелица: Ахото ме среща на улицата, в компанията на моя колежка - красиво младо момиче. Аз шеговито споделям: Миленче, запознай се с най- положителния български публицист! Ахото подава съществено ръка и споделя: Приятно ми е! Николай Хайтов!:)

***Ахото среща другар, който му показва новата каишка на кучето си – Ето, отпускам – и то се отдалечава колкото желае, а когато желая да се върне – набирам назад каишката!... – Ееее! Ти си като Горбачов, бе! – е реакцията на Ахото.

***На яхтата АХАСФЕР има огромна група другари, сред тях – две млади чехкини, които през смях молят да ги закара до Чехия! Ахото дава отговор напълно съществено: Ааа, за Чехия ние пътуваме единствено с танкове!:)))

***Когато пуска яхтата за първи път на вода – задължават го да постави и български байрак, въпреки че в никакъв случай не разрешиха да излезе отвън крайбрежната линия. След къса обиколка Ахо се връща и ужасно разчувствуван споделя по какъв начин яхтата се държи на вода, с каква лекост и хубост плува, само че най-интересното било, че знаменцето вместо да се развява обратно, се вее напред, ПО-вятъра!

***Разглеждаме остарели селски къщи, тъй като мечтаехме за такава. Един притежател ни натрапва мощно презираната от нас " кръчма " в мазето, като я назовава " комитетската стая ", с пушката на Левски, сабята на Ботев и сходни. Аз наивно запитвам дали НАИСТИНА е комитетска стаята. Ахото се обажда отегчено: – Не бе, Джина, единствено е строена с комитетски пари!

***Кръстих първата си щерка Априла, беше бебе, когато се случи: Живеем в апартамент до двора на Английското посолство. Веднаж Ахото втренчен през прозореца ме пита: Кажи, обичаш ли щерка си? Аз давам отговор " Да! " ; – Ама доста ли? " Дааа! " ; Е, в случай че толкоз доста я обичаш – отиваш и я пускаш отдругата страна на оградата! Там ще се погрижат за нея!

***Ахото беше фанатик на капитански шапки, само че нямаше истинска, а единствено някакви сходства. И ето че – един ден среща в Бургас Петьо Пандира, прочут от детството автентичен чудак и гамен – с същинска капитанска шапка, за каквато Ахото цялостен живот си е мечтал. Със затаена злоба го пита да не би да е забогатял. Петьо триумфално споделя ДА, тъй като в този момент е конферансие на Лили Иванова! Ахото пита зачудено – Че КОЯ е тази Лили Иванова? Петьо дава отговор: Как бе, най-хубавата българска певица! Ахото: Така ли? Не съм я чувал. Петьо: КАК да не си я чувал! Всички я знаят! Ахото: Ааа, по този начин ли? А аз да не я знам... – и си потегля. Петьо от гняв смъква шапката от главата си и я удря с все мощ в земята.

(Наздраве! – юбиляр на 55 в 1976, Сливенския спектакъл. Постановката " Пътуване за Мозамбик " )